Да у́мрем, та да се рóдим…

Северозападна България е регион, който често е описван с чувство на тъга, хумор, суров реализъм и дълбока човечност.

Съвсем нарочно и съзнателно този край е държан в бедност – не защото няма плодородни земи, условия за ски туризъм, риболов, минерални извори, предпоставки за големи промишлени производства. Но трябва да има и бедни, отчаяни и изгубили надежда хора, които да бъдат използвани от управляващите при поредните избори, уредени европейски поръчки, уговорени сделки.

Поради тази причина регионът прогресивно се обезлюдява – няма условия за млади семейства, няма работа, няма дори минимални улеснения за развиване на малък бизнес. Достатъчно би било да се оправи инфраструктурата и да се улесни достъпът до Северозападна България, след това този район сам ще процъфти. Но всички знаем, че това никога няма да се случи.

Мъчно ми е за останалите хора там. Мъчно ми е, когато виждам как всички ние, избягалите, се завръщаме с носталгия към бащината къща, към останалите тук самотни майки, които геройски се грижат за градини, животни, дворове… Завръщаме се с любов, тръгваме си с тъга. И някаква бегла надежда, че някой ден на старини ще дойдем да съзерцаваме красотата на Северозапада докогато ни е писано да сме на тази Земя.

Много може да се говори за нашия край, чудни хора има, но една мисъл, която често се повтаря от старите хора, за мен най-ясно илюстрира всичко.

Да у́мрем, та да се рóдим!

Колко мъка, умора от тежкия живот и безнадеждност има в това изречение… Толкова да ти е трудно тук, на земята, че да чакаш смъртта с надежда, че тогава ще можеш най-накрая да си починеш.

Често ще го чувате тук, в нашия красив, тъжен, суров, човечен и все още неопитомен Северозапад.