Моето дърво, моята поляна, моята гора
Не, не са мои чисто физически, но са мои в сърцето ми, в дните ми, в разходките ми, в спомените… Мои са и дървото, и полята, и гората.
Впечатляваща е моята поляна. Гледката към нея се открива след като се излезе от едно своеобразно тунелче от дърва, къпини, черен път…
И това, което се стоварва върху сетивата е толкова внушаващо с красотата, простора, чистотата и силата си, че всеки път поспирам за малко, за да погледам, да съзерцавам, да напълня изтънялата си откъм позитивни емоции душа, която градската среда затлачва със смог, клаксони, тротоари, сгради, боклуци, навъсени хора…
Моята поляна като с гумичка измива тинята от градската суматоха, за да я изпълни с красота. И независимо от сезона не мога да устоя да снимам в опит да запазя за после късче от този покой и смирение.
Несравним е наситеният зелен цвят през пролетта.
А когато и облаците са решили да обгърнат хоризонта, гледката е изключително смиряваща и омайна.
Малко по-нататък е моето дърво. Колко ли хора са сядали под него за почивка, за да се полюбуват на поляната, за да съзерцават в мълчание.
Изглежда самотно дървото ми, но съм сигурна, че е чуло много истории, че „си е говорило“ с много хора и животни, че е посрещнало и изпратило много бури…
И следва гората. Магическа е тази гора. Не е голяма, но е изпълнена с толкова пречистваща положителна енергия, че дори петминутна разходка е достатъчна, за да ме зареди за месец напред.
Слънчева е моята гора, но и сенчеста. А шумът на реката унася и пренася в други времена. Магически са покритите с мъх камъни, хипнотизиращи се короните на дърветата на фона на облачното или кристално синьо небе.
А даровете на моята магическа горичка са безценни – манатарки, горски ягоди, глог, шипки… Всичко има тук, но най-вече красота, спокойствие, смирение.
Красива е разходката из моята поляна, край моето дърво, в моята гора. Къде се намират? Някъде там, в село Бързия, в пазвата на красивия Северозапад. Тук няма нужда от твърде много хорска глъч. А от широко отворени очи и души!