В сезона на черешите

Още с разтварянето на първите бели цветчета започва голямото  питане, чудене, надяване и скрита молба – дали тази година ще има череши!?

Селото ни е в Балкана, природата не е благосклонна към ранните плодни дръвчета – една неочаквана слана, дълъг период на дъжд, два поредни дни с изненадващо ниски  температури… и отрупаната с бял цвят череша замира в тъга и отчаяние. Ще трябва да се чака още цяла година, за да се види какво ще отреди природата. И ние се примиряваме, и черешата се примирява, и врабците, и осите.

Много рядко черешите ни са отрупани с плод, много рядко берем и ядем, без да се притесняваме дали да не оставим за сладко, или компот, или да има за детето, пък ние догодина ще чакаме.

Тази година се случи толкова плодородна, колкото не сме и очаквали.

Малкото дръвче ни дари с пиршество от червени плодчета. Качихме детето на стълбата, което като градско отроче до този момент не бе имало подобно екстремно преживяване. Ние държим стълбата отдолу, то бере, яде, замерва ни с череши, смее се и крещи от  възторг. Всички съседи разбраха, че тази година черешата е родила. Радвахме се, сякаш черешките бяха наши деца. Заситихме и очите, и сетивата си за няколко години напред.

Сигурно добрите стопани на дръвчета знаят с какво да пръскат, как да подкастрят и да се грижат за черешите си, така че да си гарантират хубава реколта.

Ние не знаем как, разчитаме и се молим на природата. Ако е рекла – ще се яде, ще се слагат сладка и компоти, ще има и за врабците, и за осите. Ако ли не – погалваме с тъга черешата и споделяме нейната безплодна мъка.

И чакаме следващата пролет, когато с първите цветчета започваме с надежда да се питаме – дали тази година ще има череши!?