Изгубени в мъглата

Беше време на тъга, на смачкана душа, на обвита в безнадеждност мисъл… Беше третата седмица от смъртта на тати.

Напусна ни твърде бързо, твърде неочаквано, без да може никой от нас да се сбогува с него, да го прегърне за последно, да му каже, че го обича. Напусна ни сам в болничното отделение, обграден то безчувствен персонал, за когото той беше само номер на легло. Нас не ни допуснаха при него, не очаквахме, че ще си тръгне, не му казахме толкова много неща. И мисълта, че си е отишъл толкова сам вътре, без да знае, че всеки ден ние чакаме отпред в мълчание и с толкова неизказани думи… трудно е.

Тати си тръгна, а след него остана пустота и една голяма безпътица – а сега накъде, а сега как да се справим без него?

Беше време на тъга, беше третата седмица от смъртта на тати и първата разходка на мама в гората по пътеките, които близо 40 години са вървели все заедно.

Беше мъгла. Гъста, тежка, смачкваща мъгла. Мама вървеше напред и плачеше. Ние вървяхме след нея. И мълчахме. Тя прекоси същата река, през която с тати са минавали толкова пъти, отивайки към нивата. Спря на същата ливада, която с тати са косили толкова години. Огледа през сълзи буренясалия имот, който през последните години нямаха сили да гледат.

Вървеше мама в гъстата мъгла и през сълзи повтаряше: „Ех, Иване, Иване… Какво ще правя сега без теб, Иване?!“

Много е трудно да минеш за първи път сам по пътеките, които преди това сте вървели заедно. Много е трудно да отидеш за първи път на пазар сам, когато цял живот той те е карал с колата. Много е трудно да сготвиш само за себе си, когато цял живот си готвила за двама. Всичко е много трудно първия път, защото вече не вървите двама, а си сам. И мъглата е така гъста, а отчаянието толкова тежко.

Дълго плака мама. Много неща трябваше да направи за първи път сама, без тати. И всеки път плачеше. И всеки път беше толкова трудно, че бе на ръба да се откаже.

Но не го направи. И не се изгуби в мъглата. Ние бяхме там, за да й помогнем да мине през нея.

И когато вторият път мина по същите пътеки към същата ливада, същата нива и същия обрасъл имот, покрай същата череша… на мама й беше с едно облаче по-леко.  И с всеки следващ път се учеше да ходи отново… този път сама.

През първата година е най-трудно. Тогава всичко ти е за първи път. Трябва да си извървиш сам пътя, преди да се убедиш, че можеш да продължиш напред.

Скръбта никога не изчезва, но мъглата се вдига.